Аз съм най-добрият в лошо време
Фил Филипов на 21 години
Етноложко интервю, записал Диляна Иванова, юли 2014 г., Чикаго. Първа част.
Ф.Ф. – Нямам аз истории. Шефкет (Чападжиев – бел. Д.И.) има доста истории и добре ги разказва. Онзи ден в Пловдив като празнувахме 50 годишнината откакто съм избягал, им казвам:
– Като почнах да идвам в България, казвам на мои съученици, че разлика между комунизма и капитализма няма, a те ми се смеят. При комунизма, не можеше да се опитваме да бъдем богати – обаче 1-2 процента бяха богати и по онова време. При капитализма, всеки може да се опита да стане богат …. след 25 години се разбра, че само 1-2 процента са богатите. Каква е разликата?
Аз съм човек, който е 50 години в емиграция и нямам спомени да не съм работил. Когато бях беден, аз не бях на 50-ия етаж в центъра на Чикаго. Pаботех по 12-15 часа на ден да сложа край на бедността. Сега пак работя по 12-15 часа на ден, за да мога да си задържа парите – иначе всеки иска да ти ги вземе. Каква е разликата?
Моята книга аз я давам. Тя е за даване. Oбаждат ми се и ме убеждават да правя пари от нея, но аз не съм я направил да печеля пари, a да може да се чете. Една малка история на един емигрант. Най-трудното нещо, което съм правил в живота си , това е да напиша книгата. Нямам аз интересни работи. Аз съм най-добрият в лошо време. Каквото не върви, аз го оправям. Това съм аз – известен в цял свят. Така че, какво да се пише за мен.
Д.И. – Какъв беше конкретният повод да избягате от България?
Ф.Ф. – Много хора казват, че са големи антикомунисти. Аз бях 17-годишен като бягах, завършвах текстилен техникум и в комбинат “Марица,” там, дето беше текстилният техникум, след 4-5 часа не може да се диша. И aз се питам: какво ще стане като завърша техникума? Ще стана едно малко началниче.
Тогава гледах един филм със Симона Синьоре, “На път за висшето общество” или “Room on the Top” [всъщност филмът се казва “Room at the Top”], незнам как го бяха пуснали в България по онова време…Сигурно 7-8 пъти го гледах … и още го гледам този филм понякога. Симона Синьоре беше едно готино гадже, и се влюби в един, дето идва от никъде – бедно момче… Много впечатляващо, когато тя му дава ключовете на колата си… и си мислех, хей и на мен да ми се падне така!!! Мечти! После дъщерята на собственика на фабриката се влюби в него. Мисля, че комунистите искаха да кажат с тоя филм, че дори и да си богат, може и да не си щастлив. Аз съм си намерил своето в този филм, че исках и гаджета, и исках и пари, исках и коли, не че съм бил най-големият антикомунист. На 16-17 години – затвор, лагер, Америка. Обаче тук се работи най-много … дето се вика “работнически лагер с усилено хранене “, другаде не се работи толкова много.
Д.И. – Имаше ли някой около вас, който да ви подтикне да бягате?
Ф.Ф. – Не, не. Аз бях организаторът. Аз като казах на моя приятел, моят най-добър приятел, с когото сме заедно и сега и той вика: “Ами, и аз тръгвам, самичък не можеш да отидеш”. Един друг ни чу, че си говорим да бягаме. “И аз идвам, иначе ще кажа на милицията.” И момчето, дето e от Генералово, до Свиленград, който ни прекара през границата, това бяхме – четири момчета. Двама сме още живи, двама починаха, Бог да ги прости.
Д.И. – А някаква тревожност изпитвахте ли за последствията?
Ф.Ф. – Не. На 16-17 години никой не мисли за никой. И днес децата от 15 до 25 години за никого не мислят, за тях си мислят. Някои се връщат след 25 на себе си, но повечето не го мислят. Аз като избягах по онова време, баща ми, майка ми, зет ми – всички ги изгониха от работа. Следователи, следствия…Това беше нещо обичайно …Иначе по-далечните роднини никой не ги е закачал, по-близките – да.
Д.И. –А следяха ли кореспонденцията ви?
Ф.Ф. – Сто процента всичко следяха. И сега гледат, пазят…
Д.И. – Кога научиха родители ви, че сте тук в Америка и въобще, какво се случва с вас?
Ф.Ф. – След 2-3 месеца след като избягахме. Бяхме в Гърция вече, в лагера.
Д.И. – Как се случи самото бягство?
Ф.Ф. – Прочети го в моята книга.
Д.И. – Аз го прочетох вчера, но искам да чуя разказа от вас.
Ф.Ф. – Ми бягство. 50 години минаха. Момчето ни прекара. Той беше от Генералово, а Генералово е съвсем на границата. Отидохме да пием по едно при дядо му, а къщата на дядо му е на 100 ментра от границата. До къщата на дядо му е граничната вишка.
Д.И. – Как ви дадоха разрешителни да отидете в този район?
Ф.Ф. – Ами казахме, че ще се жени някой. Този от Генералово ми беше далечен братовчед и отидохме за сватбата. Четиримата отиваме там при него на сватба. Ние там не сме нощували, отивахме да бягаме. Сутринта на влака и от влака при него, и от дядо му в пет часа следобед поехме.
Д.И. – Първо пихте по едно така ли?
Ф.Ф. – Незнам дали сме пили, ние бяхме малки. Баба му, мисля, че правеше нещо, баница, нещо такова. Той единият му братовчед беше бягал и тя май се съмняваше, че пак ще има нещо такова. Ама те са добри хора, нали знаеш по селата са все добри хора. Право да ти кажа, то е като на сън. Не можеш да си представиш точно какво е било.
Д.И. – Кой ви е най-яркият спомен от това бягство?
Ф.Ф. – Няма ярки, няма тъмни спомени. Живееш…Ние сме си емигранти хора. Излизаш и 50 години на никого не принадлежиш от тогава нататък. Това са ми ярките спомени за 50 години. Вие младите, дето дойдохте сега по-късно, вашият живот е друг, защото идвате и се връщате. Вие сте туристи. Ние тогава не можехме. Врата без брава. Излезеш – не можеш да се върнеш. Съжаление не може да има, защото, ако почнеш да съжаляваш, ще съжаляваш цял живот. Така че, аз нищо друго не бих направил в живота си. Не съм като тези, които викат: “Давам един милион долара, само, за да съм 20 години по-млад.” Не. Не може. Как ще съм по-млад? А не ми и трябва. Аз представял ли съм си 20-ти век какво ще стане….Не, не съжалявам. Нито имам някакви лоши спомени , животът винаги е бил добър с мене, аз винаги съм бил добър с живота. Никога не съм използвал наркотици, никога не съм се стремял да направя нещо лошо на някого. Никога не съм завиждал. И каквото ми е дадено, благодаря на Господ всеки ден. Аз ти казах в началото, аз не съм интересен човек.
Д.И. – Аз намирам историята Ви за много интересна.
Ф.Ф. – Аз написах книгата, защото ми беше омръзнало да повтарям моята история. Колкото и да е, аз съм почнал без нищо, нямам никаква диплома. Почнал съм без никой да ме тласка. Винаги съм бил на добро ниво и съм прогресирал. И всеки ми казваше: “Кажи му историята, кажи му на тоя историята”. Аз така реших да напиша книгата, не за пари. Книгата не е “How to book”. Тя е една история – моята история. Затова има хора, които говорят за мене… Това, което хората са го писали е моята история, и няма нищо общо с антикомунизма. Една история.
