„Емигрантски паспорти ни дадоха с номера като затворници и с тях пристигнахме в САЩ“

В бежанския лагер в Гърция, 1964 г. Фил Филипов е непосредствено отляво на прокуденият от България цар Симеон (в центъра, облечен в костюм) и нейно величество Маргарита

Фил Филипов

Интервю, зап. Диляна Иванова, юли 2014 г., Чикаго. Втора част.

Ние не сме голяма нация, нямаме големи истории. В смисъл, какво да пишат за нас българите. Казват, че тук в Чикаго има 180-200 хиляди българи. Имаме две православни църкви за 200 хиляди души, които са взети заеми и се изплащат…

Преди 20-тина години със жена ми живеехме в Iowa в едно селище с okolo 9 хиляди жители. В това малко селище има 5 големи църкви, богати църкви. Сградите и всичко е платено. Ти ми кажи кой ще напише една книга, за да провокира българите в Чикаго да разберем защо ние не можем да дадем 500 долара – това са по 10 долара на седмица, това ще са 2 мил. и половина на година. Ние така две църкви ще направим за една година.

Кой ще напише истината, истината за Чикаго, защото има двеста хиляди българи които са дошли тук и трябва някой да напише за тях какво става, защо става или защо не става.

Д.И. – Какво си спомняте от детсвото си през комунизма? Станахте ли комсомолец?

Ф.Ф. – Аз не съм бил никакъв комсомолец, но станах комсомолец, избор нямаше, бях и чавдарче. Баща ми беше безпартиен, шивач, началник-крояч в кооперацията. След като избягах, го изгониха и после продаваше мляко по селата с един камион. Аз мисля, че ако някой от вас реши да напише нещо, това са Лондон, Чикаго, Барселона – това са трите града, в които има 1 милион българи. Никой нищо не пише за това. Какво да пишат за мене. Ние сме отишли вече на кино с доглеждане, на 70 години станахме. Това което сме минали – то няма да се върне. American dream is finished, finito.

Д.И. – Как се запознахте с Шефкет Чападжиев и Хамид Русев?

Ф.Ф. – Още в Гърция се запознахме с Шефкет и Хамид, в лагера. Там бяхме около една година в лагер, те тръгваха, а ние идвахме в бежанския лагер от затвора. После в Чикаго… и от тогава 50 години сме приятели, може да се каже. Аз бях в затвора около 2 месеца и половина. Разпитват те, всеки ден те разпитват, ама какво ще им кажеш, момче нa 17 години.

Д.И. – А те защо са избягали конкретно?

Ф.Ф. – Не мога да кажа. Нямам си представа.

Д.И. – С какво се занимавахте в лагера?

Ф.Ф. – Излизаш – влизаш, може да отидеш на работа. Дават ти работа из лагера. Аз шиеx, оправях дреxи на други емигранти.

Д.И. – А как се уреждаше въпросът с визите?

Ф.Ф. – Идваха от различни консулства и можеш да си избираш и да кандидатсваш.

Д.И. – А с какви документи избягахте от България?

Ф.Ф. – С една комсомолска книжка, нямахме лични карти и паспорти. После ни дадоха гръцки паспорти, емигрантски паспорти ни дадоха с номера като затворници и с тях пристигнахме в САЩ.

Д.И. – Колко време отне издаването на зелена карта?

Ф.Ф. – Веднага, тогава даваха веднага, понеже ние бяхме политически емигранти. Пет години след това станахме американски поданици.

Д.И. – Какво беше отношението към вас, когато пристигнахте в Америка?

Ф.Ф. – Oтношението тогава беше добро, защото имаше много работа. Ние дойдохме по времето на Виетнам. По това време в Америка имаше много работа навсякъде. Беше евтино

Д.И. – Вие по-късно ще живял и в Европа, нали така?

Ф.Ф. – Да, в Париж – Франция, в Белгия. Ние сега сме в Германия, Франция, в Англия имам фабрики, в България.

Д.И. – С какво се занимават фабриките?

Ф.Ф. – С багери, с тежка промишленост, с машини. Аз съм железар човек.

Д.И. – А как стигнахте до това развитие?

Ф.Ф. – Чети книгата, вътре пише. Само с упоритост. Hard work never kills anybody. Като дойдохме тук, изкарах три-четири дена в Ню Йорк и не искахме да стоим там и дойдохме в Чикаго.

Д.И. – Спрямо Ню Йорк, кой от двата града ви харесва повече, Ню Йорк или Чикаго?

Ф.Ф. – Аа, Чикаго. Няма две мнения. Безусловно.

Д.И. – Къде се установихте първо, когато дойдохте в Чикаго?

Ф.Ф. – На Western/Lawrence. То сега се смени. Тогава бяха повече германците, пък после бяха португалците и испанци.

Д.И. – Имаше ли българска група?

Ф.Ф. – Тук в целия Чикагски окръг нямаше повече от 400-500 българи. Не мисля.

Д.И. – Какви са ви впечатленията от новата емиграция след 1989?

Ф.Ф. – Нямам впечатления. Не мога да ти кажа, защото нямам опит.

Д.И. – Как срещнахте съпругата си?

Ф.Ф. – Във Франция, в Lille. Там бях на работа – директор на голяма фабрика

Д.И. – Къде прекарвате предимно времето си?

Ф.Ф. – Флорида – 100 дена, Чикаго – 60 дена, 200 дена се пътува. В България миналата година сме били 2-3 пъти и за пo няколко дена, нямам време. Майка ми е там и е на 92 години.

Д. И. – Когато дойдохте тук, изпитвахте ли носталгия към България?

Ф.Ф. – Разбира се. След като избягахме, тежка носталгия тогава. Не можеш да видиш, не можеш да чуваш. Нямаш телефон – не можеш да се обадиш. Трябва с писмо. Всичко отворено. То и какво да пишеш. Разликата беше голяма от комуникацията днес. То сега има скайп, все едно, че си тук.

Д.И- Кой ви пишеше от България?

Ф.Ф. – Получавах писма от майка ми, от баща ми, някой друг, ако започне да ми пише, ще има проблеми, така че не можеш да се обиждаш, че не са ти писали. Това е политическо нещо.

Д.И. – А родителите ви упрекваха ли ви, че сте заминали?

Ф.Ф. – Де да знам. Сигурно са ме упреквали в началото. Сега не ме упрекват.

Д.И. – Не се ли страхувахте, че, ако се приберете, може да има лошо последици?

Ф.Ф. – Е, как няма да се страхувам. Страхът беше голям.

Д.И. – Как разбрахте, че започнаха да пускат?

Ф.Ф. – То в демокрацията се говори. Аз бях в Париж по това време. С кола пътувахме със синът ми. Той е бил на 14 години. Само с него отидохме, че да може другите да ми пишат, ако стане нещо. Говореше се вече за перестройки-мерестройки. Вече не беше като 1964 година.

Д.И. – Страхуваха ли се по това време хората от режима?

Ф.Ф. – Абе как няма да се страхуват. Хора изчезваха и никой не питаше.

Д.И. – А когато се върнахте в България отново след 18 години какви ви бяха впечатленията?

Ф.Ф. – Kато избягаш преди да си навършил 20 години, спомени много нямаш.

Д.И. – Вие след 1982 година отново ходихте ли до България?

Ф.Ф. – Пак ходех. Мисля, че всяка втора година ходех. При родителите си винаги ходех. На море не съм ходил. Аз не съм по почивките.

Д.И. – А подаръци носехте ли?

Ф.Ф. – Е, разбира се. Как ще отидеш в България без подаръци. После от Корекома купувахме. Перална машина не можеш да докараш и трябва да я купиш от Корекома. …. кола не можеш да я вкараш, трябва от Корекома да я купиш. Всичко от там съм купувал. Само пари да има.