„..като са комунисти, защо не вземат москвичи за тоя Парламент, а се возят на мерцедеси?!”

Интервюиращ: Диляна Иванова

Интервюто се проведе в Чикаго, през ноември 2015 г.

Казвам се Христо Цеков, роден съм в Мездра, живял съм дълго време във Враца, почти целия си живот съм изкарал във Враца. От 14 години съм в САЩ, живея в Чикаго.

Какво си завършил в България?

Завършил съм средно образование в Гимназия „Христо Ботев” във Враца и след това във Великотърновски университет специалност История.

Работил ли си в България по специалността си?

Работил съм като учител, занимавал съм се с история непрофесионално, макар че ми се искаше.

Колко години работи в България като педагог?

Седем години.

Веднага ли след като се дипломира?

Да, веднага след дипломирането през 1993 г., имах честта да бъда учител в същото училище, в същата гимназия, където съм завършил. След това промених работата си – занимавах се със заложна къща и с брокерстка работа.

Защо се наложи това?

Поради много тежката година в България.

Коя година беше това?

1997 г., свързана с много промени в обществения и личния живот. Тогава ни се роди вторият син, аз останах без работа, вкъщи нямаше кой да работи, така че трябваше да променям работата, но продължих с учителството още една година и след това промених работата, за да издържам семейството.

Липсваше ли ти учителството?

Да, още повече че имах амбицията и нагласата да се занимавам с история, с най-нова история в музея, но поради стечение на обществено-политически обстоятелства не можа да се осъществи.

Искаш да кажеш, че е имало възможност да започнеш работа в местния музей?

Да, имаше възможност и начин – директорът на музея искаше това да стане, но нямах подкрепата и разбирането на хората, които трябваше да ми помогнат да започна там, т.е. не бях добре посрещнат. И аз си направих сам равносметката, че в такава обстановка не е много хубаво и приятно да се работи. Заради това се разбрахме да си продължа с моите неща, но винаги съм имал подкрепа от негова страна да се занимавам с история, да ходя в музея да търся помощ.

Ти още от университета ли предпочиташ да се занимаваш с най-нова история?

Определено – не, аз там се занимавах повече с етнография, това ми беше слабостта.

Разкажи ми за този период. Ходехте ли на експедиции?

О, да.

Къде?

Ходехме, и то в най-трудните години, когато започнаха промените – 1991-1992 г., когато почти не се намираха пари за такива експедиции. Успяхме да направим една експедиция в района на Монтана, след това възстановихме кръжока по Етнография в университета.

Кой го ръководеше?

Николай Колев. Възстановихме една традиция – коледуването – за Коледа имахме национални носии и ходехме да коледуваме у преподавателите.

Колко души го правехте това?

Около10-15 човека бяхме.

Кой ви водеше, кой ви беше цар?

Имаше си войвода, това беше обикновено председателят на кръжока, един от студентите. Събирахме се в някоя квартира при някой от хората. Една година се събрахме в моята квартира, първо отпразнувахме имения ми ден и след това тръгнахме по преподавателите, бяхме голяма атракция в Търново. Защото хората не бяха виждали да ходят по улиците хора с национални носии, камо ли пък коледари. Хората ни дърпат – „Елате вкъщи, ние ще ви дадем всичко…”, но то няма как да отидем във всяка къща.

Само вие ли го правехте в университета, или имаше и други кръжоци, които го правеха?

Не, само ние, не съм чул някой друг да го е правил в това време.

А преди 1989 г. не сте го правили?

Мисля, че никой не го е правил.

Каква беше разликата преди 1989 г. и след това в студентските ти години?

О, много голяма, коренно различно.

Как ти се струваха първите години и после?

Аз се радвам, че имахме възможността не само да четем и да говорим за такава промяна. Това за мен беше огромен човешки, обществен исторически шанс – да живеем в преломно време. Аз фактически влязох в университета 1988 г. и половината от студентството ми е минало през комунизма, а другата половина през така наречения преход. И имаше голяма разлика и в отношението на преподавателите, и в отношението на самите студенти към преподавателите и към материала най-вече. Защото след 1989 г. някои от преподавателите „сложиха картите на масата”, така да се каже – говореха открито и за проблеми, и за материали, които карат на някои хора да им настръхват косите. Ние имахме невероятния шанс да видим какво беше преди това и какво беше след това. Също така имаше големи промени в живота на студентите – като започнеш с намиране на квартира, плащанията, студентският стол също се промени много.

Преди беше по-лесно да се намери квартира ли – в какъв смисъл се случи промяната?

Беше по-лесно, по-късно стана по-трудно да се намери квартира, станаха много по-взискателни, искаха повече пари. Намирането на храна стана по-трудно, защото в студентския стол храната се развали много след 1990 г. Не можеше да се нахраним добре, за да се нахраниш, трябва да си купиш нещо, но по магазините нямаше нищо. Пари има, а няма какво да се купи. После пуснаха купоните, трябваше да ходим в общината да си вземем купони – режем купон и отиваме за сирене. Захар можеше да си вземем, но нас за какво ни е захар?! – торти няма да правим. Интересно беше… И така – с подкрепата на родителите най-вече успяхме да избутаме студентството.

Налагаше ли се да работите?

О, да, налагаше се. Аз и мои приятели бяхме едни от първите, които продавахме вестници във Велико Търново на главната улица. Ходили сме на Горна Оряховица на влака да продаваме вестници, от нищо не сме се притеснявали. Тогава започнахме разкопките на манастира край Търново – на Преображенския манастир, с ръководител доц. Казимир Попконстантинов. Тогава също и поработвахме, започнахме да се занимаваме и с други неща – каквото дойдеше, за да изкараме някой лев, за да си платим студентството. Изобщо – стана по-трудно.

Бяха ли недоволни колегите ти, или се приемаше нормално това?

Имаше и недоволни, имаше и такива, които не ги удовлетворяваше.

Питам за смяната на режима, хората как го оценяваха?

Ние ходехме тогава на митингите, ходили сме на различни митинги – и на СДС, и на БСП.

В Търново?

Да, искахме, вярвахме, четяхме. Интересно беше, имаше доволни, недоволни. Тогава беше много объркано време. Според мен, тогава на хората не им се мислеше толкова за смяната на режима или на партията и обществено-политическия живот, хората повече ги интересуваше как ще бъде с работата – тогава с прословутото 35-то постановление всеки си мислеше, че ще може да си открие фирма, да прави бизнес, да има повече пари. За съжаление нещата не се получиха, нещата се политизираха и се стигна до един такъв загубен преход в България.

Твоите родители с какво се занимаваха?

Те бяха работници. Майка ми работеше в една фабрика за коприна, от която сега е останал един комин. Баща ми работеше в железниците тогава, по поддръжката.

На тях как им се отрази прехода?

Много стресиращо, много лошо. При тях започнаха големи промени – като се започне със смяна на ръководствата, все по-трудно намиране на пазар на продукцията, от там – забавяне на плащанията. Те станаха много по-неспокойни, по-нервни. 1990 г. имах шанса да си купя един от първите телевизори „Самсунг” в България. Беше вносен от Корея, ставаше със записване. Може би знаеш фирмения магазин на завода за електроника във Велико Търново – там беше със записване и номерчето ти можеше да излезе след два-три дни и да си вземеш телевизор. Аз се обадих на нашите, казвам им и те: „О-о, виж какво, сестра ти се омъжи, нямаме пари, ако ти дадем тия пари…” А пък той струваше доста пари тоя телевизор тогава. Викам – дайте ми тия пари да го взема, аз после мога да го продам на същите пари и да си ги върна. Въпросът е да го взема сега, защото трудно става. И успях, убедих ги, дадоха ми парите, записах се и сутрин около 6,30 ч. трябва да съм там, защото – като в казармата – правят проверка по списък. Който го няма, отпада, отива назад. Вечер също имаше проверка, и сутрин, и вечер трябва да си там.

Това 1990 година?

Да. И някъде на третия ден изкарваха по 50 телевизора на ден от магазина и вече ми идва номера, аз бях 3-ти, 4-ти в тоя ден. Та тогава се примолих да остана в Търново, защото ние работехме на разкопките в Преображенския манастир. Та останах, отидох, взех го, закарах го с такси в квартирата. Следобеда се прибираме и колегите дойдоха – „Дай да видим какво ще стане!” Пък нашата квартира беше до полицията в центъра и гледа към резиденцията на Тодор Живков в Арбанаси. И спомням си, пускаме телевизора, нямахме антена, взехме един кабел и само го хвърлихме отвън на мансардата, и първата картина, която излезна – Парламента, и четат някакви документи. Голям смях падна – „Изключи го, изключи го!” – то тогава нямаше други телевизии, други канали…

А някой от родителите ти беше ли свързан с партията, беше ли партиец?

О, да – повечето, и аз също бях.

В смисъл – ти си бил комсомолец?

И комсомолец, и партиец, защото в казармата трябваше да стана. Просто ей така – плащах членски внос.

За теб имаше ли някаква идеологизация и политизация това, как го приемаше към този момент?

Приемах го като един вид работа, като задължение, но това не ми променя персонално мисленето, защото аз не съм отишъл в партията или в комсомола, за да правя кариера. Имаше други хора, които със зъби и нокти драпаха да са там, за да се издигат. За мене това нямаше никакво значение.

А след промените как ти се промениха възгледите?

Абсолютно никак, стоях отстрани. Освен това, обучението по история, студентският живот ми помогна много в промяна на възгледите, на погледа към обществения живот. Започнахме да гледаме по друг начин на нещата, да гледаме отстрани на това, което те обгражда, гледаш го с други очи, гледаш критично, а не просто да се влияеш от емоциите на едни или други.

И какво видя тогава отстрани като историк?

Имаше и много интересни неща, но имаше и големи заблуди. Това се дължи най-вече на емоциите, защото всичко беше много емоционално, много приповдигнато, въздухът беше зареден с много емоции. Имахме шанса да бъдем в Търново, когато заседава Великото народно събрание там. Това беше веднага след 1989 година. Видяхме на живо всичките народни избраници. Имаше интересни хора и от едните, и от другите партии. Партията се прави от работата и от възгледите на определени хора, те правят партията, а дали партията ги прави тях – не съм много сигурен.

А ти тогава радваше ли се на промените, беше ли възторжен от промените, как ги прие?

Аз си спомням и на Десети ноември, когато свалиха Тодор Живков, ние се събирахме в квартирата, щеше да има купон, бяхме се събрали няколко човека, пристига съквартирантът ми, той беше ходил в София, прибира се, влиза в квартирата – беше точно 6 часа, време за централните новини, той влиза и вика: „Абе вие слушате ли какво става, слушате ли новини?” Ние: „Какви новини?! Влизай тука и сядай!” – „То големи промени стават! Пускай, пускай новините!” И те тъкмо почваха новините – и така и така – пленум, и такива, и такива решения….И ние седим и слушаме, и не вярваме. Пък после почнахме едни радости, едни викове…Пък после се спряхме, щото нашата квартира беше точно срещу милицията тогава и си викаме – да не дойдат да ни арестуват. Щото някои от моите колеги имаха проблеми, викаха ги в милицията за справка. След това ние бяхме на първия митинг, който беше на 18 декември в Търново – с Желю Желев, с Христофор Събев и другите. Тогава си спомням беше студено, валеше сняг, мокър сняг, премръзнахме да държим знамената, да се радваме. Умряхме от студ, ръцете ни се бяха вдървили за дръжките на знамената.

Кой ви организира?

Никой, който има желание, отива, гледа, участва. После ходихме на други митинги да гледаме, интересно ни беше. Имах невероятния шанс да присъствам и на подпалването на Парламента на 10 януари 1997 г. Бяхме на специализация в София.

Говориш за учителска специализация?

Да, като учители историци. Една от колежките разказваше, че съпругът й е полицай в София и днес щяло да бъде много напечено, щяло да има много напрежение. Пък ние се занимавахме с уроците, четяхме си, излизахме и не сме се интересували, но се чувстваше, че има някакво напрежение. И тогава три колежки попитаха дали има желаещи да отидем, а то беше един студ тогава – сух студ, и нямаше много желаещи. И аз викам – „Айде, добре.” Те искаха да отида с тях, щото е далече, ние бяхме към Павлово в тая школа. И отидохме. Още като доближихме до Руската църква, и се виждаше като пристигат полицаите и отиват към Парламента. Като приближихме, хората наоколо започнаха да ни разправят, че имало побоища, нападения…Пък ние отиваме да бъдем свидетели, чувствахме се като Захари Стоянов на Априлското въстание. Отидохме, стояхме, гледахме. Изкарахме там от 16 часа до 10,30 ч. Видяхме като дойде жандармерия, видяхме как хората хвърлят, замерят, пият, как използваха „Дарик” радио за координиране на действията – както полицията има връзка и координира действията с пожарната, а пък хората слушаха радио „Дарик”, които имаха репортери навсякъде из тълпата, такива като нас сигурно, щото тогава нямаше джиесеми, както сега. Слушаха „Дарик” радио, репортерите казваха, че от еди-коя си страна идват две пожарни и ако може хората да отидат там и да помогнат, и хората хоооп – и отиват нататък. После идва жандармерията, хвърлят газ, изпочупиха прозорците. Най-интересно беше, когато щурмуваха Парламента. Отидохме отзад и гледахме как се бяха качили на мерцедесите, чупят ги, къртят врати…Викат – „Добре, комунисти, комунисти, като са комунисти, защо не вземат москвичи за тоя Парламент, а се возят на мерцедеси?!” Тогава такова отчаяние беше, всичко толкова зле беше в България, че просто няма накъде. Стояхме до 10,30 часа и бяхме умрели от студ, като се прибрахме не можехме и да говорим, така се бяхме смръзнали! Всичко се беше схванало по нас. Колегите ни чакаха с голямо нетърпение, щото и телевизия, и радио предаваха, но те искаха да чуят от първа ръка. Тогава беше една много дълга нощ – говорихме, обсъждахме. На другия ден дойде на колежката мъжът й, тая, на която мъжът й е полицай. И ние: „Как може?!” А тя вика:” Ама чакай бе, какви ги говорите?! Мъжът ми е бил там 11 часа и е стоял, и е умрял от студ и какво ли не…