„Пък нашата квартира беше до полицията в центъра и гледа към резиденцията на Тодор Живков в Арбанаси“

1990 г. имах шанса да си купя един от първите телевизори „Самсунг” в България. Беше вносен от Корея, ставаше със записване. Може би знаеш фирмения магазин на завода за електроника във Велико Търново – там беше със записване и номерчето ти можеше да излезе след два-три дни и да си вземеш телевизор.

Аз се обадих на нашите, казвам им и те: „О-о, виж какво, сестра ти се омъжи, нямаме пари, ако ти дадем тия пари…” А пък той струваше доста пари тоя телевизор тогава. Викам – дайте ми тия пари да го взема, аз после мога да го продам на същите пари и да си ги върна. Въпросът е да го взема сега, защото трудно става. И успях, убедих ги, дадоха ми парите, записах се и сутрин около 6,30 ч. трябва да съм там, защото – като в казармата – правят проверка по списък. Който го няма, отпада, отива назад. Вечер също имаше проверка, и сутрин, и вечер трябва да си там.

И някъде на третия ден изкарваха по 50 телевизора на ден от магазина и вече ми идва номера, аз бях 3-ти, 4-ти в тоя ден. Та тогава се примолих да остана в Търново, защото ние работехме на разкопките в Преображенския манастир. Та останах, отидох, взех го, закарах го с такси в квартирата.

Следобеда се прибираме и колегите дойдоха – „Дай да видим какво ще стане!” Пък нашата квартира беше до полицията в центъра и гледа към резиденцията на Тодор Живков в Арбанаси. И спомням си, пускаме телевизора, нямахме антена, взехме един кабел и само го хвърлихме отвън на мансардата, и първата картина, която излезна – Парламента, и четат някакви документи. Голям смях падна – „Изключи го, изключи го!” – то тогава нямаше други телевизии, други канали…