Разкажи пак за маймун фотото.
Добре, ще разкажа. Когато завършихме гимназия, трябваше да представим снимки за дипломата. И, понеже, през цялото време в гимназията ходих с къса коса, в единайсти клас вече реших да си пусна малко дълга косичка и да си направя снимката със баретата, с манта, с якичка бяла и косата пусната – до раменете. И мойта приятелка Джинка – също така. И класната ни се скара и рече – „Как може така, вий все още сте ученички – косите трябва да са или на опашка, или на плитки. Отивайте да правите нови снимки”. И ний – „Ама, другарко, вече няма време, какво да правим”. А тя – „Не ме интересува, до края на деня искам снимките”. А тогава нямаше експресно фото. Имаше само едно – в градинката пред Първа гимназия – моментално фото. Имаше останали един или двама фотографи със старите апарати на триножник. И ние му викахме „маймун фото”.
Имаше ли сграда?
Не, не, в градинката, всичко става там, снимките се правят в градинката. И отиваме ние в градинката, маймун фотото там, дядото ухилен:
Какво, бе момичета?
И ние обясняваме:
Как закъсахме, сега трябва да ни направиш снимки, ама да бъдат за диплома.
Няма проблем.
Даде той един сив парцал и вика:
Сега, едната сяда на пейката, а другата зад нея с парцала. И парцала трябва да трепти, за да стане фон. (Смее се).
И ние, съответно, изпълняваме инструкциите, но то беше толкова смешно, че не можехме да застанем сериозни за снимката. В края на краищата застанахме сериозни, вързахме косите на опшки. И маймун фотото след половин час – готови снимките. Мойта снимка – също дъртата джебчийка, а Джинка, мойта приятелка – като малкото джебчийче с една лека усмивка, щото тя така и не можа да остане сериозна.
А фона защо го държахте?
Докато снимаха мен – тя го държа, като снимаха нея – аз го държах и го треперя, за да стане фон. Трябвало да трепти. Така каза фотографа.
След това отиваме при нашата класна със съответните снимки. Тя като ги видя – онемя. Ченето й падна:
Вий какво, подигравате ли се с мен? На какво приличат тези снимки? Какви са тези работи?!?
И в крайна сметка кандиса да сложи снимките с дългите коси, че така излязохме красиви на дипломите.
Тази история е откъс от интервю на Диляна Иванова с Илина Сиракова от 2015 година, което скоро ще бъде публикувано. И.С. е родена през 1956 г. в гр. Хасково, образование висше, работила е като музеен уредник в Регионален исторически музей-Русе.
