Интервю с Кремена Монева Косева, роден 1984 г. в град Стара Загора, образование висше, първа част
Интервюиращ: Диляна Иванова
Интервюто се проведе в Чикаго, през ноември 2015 г.
Започни с трите имена?
Кремена Монева Косева.
Коя година си родена?
1984-та. В Стара Загора.
Там ли си отраснала?
Отраснала съм в Раднево и после се преместихме в Стара Загора. Бях седми клас.
А защо в Раднево?
Родителите ми бяха там. Едните ми баба и дядо са от Раднево, а другите са от Нова Загора. И се бяха заселили в Раднево. И там живеехме. То е на 35 минути от Стара Загора.
Те какво са работили?
Майка беше счетоводителка в рудниците, а татко – в банката в Раднево – инспектор.
Защо се преместихте в Стара Загора?
Взехме си жилище и …така решиха.
Кога решихте да дойдете насам?
Те са подавали няколко години документи за зелена карта и през 2002-ра година татко спечелва зелена карта. Една година се обработваха документите и 2003-та година дойдохме.
Ти през това време учеше ли някъде?
Бях точно завършила high school (гимназия) в Стара Загора и на следващата година – март месец дойдохме в Чикаго.
Те защо искаха да дойдат в Чикаго?
Защото татко от дълго време си търсеше работа и не можеше да си намери, а и в България е много по-трудно да се реализираш. И тяхната основна причина бях аз – за по-добро бъдеще, за това да се развивам по-добре, да съм в страна с неограничени възможности.
Какво си спомняш от приготовленията за пътуването до Америка?
Нищо не си спомням. Аз не исках въобще да идвам. Аз си имах приятели, имах си мои планове за бъдешето и това не беше включено в моите планове. Дойдох, защото така бях възпитана – където семейството, там и аз. Нямах никакви очаквания. И ми беше много трудно. Исках да се връщам всеки божи ден, да се прибера в България. Обаче нямаше как.
Какви планове имаше в България?
Исках да се развивам в България. Тогава пеех и исках да се занимавам с музика. Исках да си остана в България. И след като ми обясниха, че ако не отида с тях, после няма да мога да отида легално. И, всъщност, това беше тяхно решение.
Съжаляваш ли сега?
Към днешна дата не. Животът в България стана много по-труден. И реализацията там е много минимална. Дори и да завършиш – имам приятели, които завършват и не могат да се реализират и всеки от тях е по чужбина. И на мен сърцето ми е в Европа. Може би не точно в България, но в Европа. Понеже съм ходила в почти цяла Европа.
Защо?
Защото пеехме в Ансамбъла. Пеех в Центъра за работа с деца в Стара Загора, народни песни, фолклор и сме ходили по много турнета. И, понеже цялата култура и манталитет на Европа ми допада много повече, отколкото тук, аз съм им казала, че няма да остана тук. Ще се прибера към Европа.
Как намерихте средства, за да дойдете в Америка.
Мисля, че родителите ми имаха заделени пари, бабите и дядовците помогнаха финансово, може и да са вземали на заем. Аз не се интересувах.
Защо дойдохте в Чикаго?
Дойдохме тук, защото имахме познати в Чикаго. Приятелско семейство на майка и татко от България. И те ни посрещнаха. Ние нямахме никой друг, когото да познаваме в Щатите и който да ни помогне, да ни е близък и да може да гарантира, че ще ни посрещне. И за мене беше все тая, къде ще съм.
Като пристигнахте, как ти се стори мястото?
Никак. Безлично, скучно.
Къде трябваше да отседнете?
Бяхме отседнали в Арлингтън хайтс, където живееха нашите гаранти. След това ни намериха квартира в Дисплейнс. И единственото нещо, което ми правеше впечатление, как всичко е много подредено, изглежда много чисто, правеше ми впечатление дори как животните спокойно се разхождат. Аз не се възхищавах от къщи, да не говорим за Даунтаун. Въобще не бях очарована. Мен в Европа повече ме грабна Будапеща, отколкото тукашния Даунтаун. Всичко ми изглеждаше много изкуствено, струпано на едно място. Но като започнеш да живееш тук, започваш да свикваш с нещата. Някои неща все още ми правят впечатление, други – не толкова.
От колко време сте тук?
Дванайста година.
Колко време стояхте при гарантите си?
Три седмици. Две седмици и половина.
Защо толкова кратко?
Защото, по принип…те искаха да останем повече от месец. Но, понеже ние сме много съвестни, не искахме да им бъдем в тежест. За нас беше достатъчен фактът, че те са готови да ни приемат и да гарантират за нас. И не искахме да стоим като натрапници, и хората да си продължават. Защото те имаха два бедрума (бани), две деца и ние, до някаква степен допринесохме за тяхното неразположение. Те бяха много гостоприемни, не искаха да тръгваме, да отиваме в квартирата. И в началото на мен нищо не ми липсваше – все едно съм си на гости някъде. Говорихме си на български, имаха интернет, посрещнаха ни с много техни приятели, запознахме се с много хора.
Българи?
Българи, да. Но като се преместихме в квартирата стана много трудно. Нямахме никаква комуникация. Те си работеха. Вечер нямаше с кой да се виждаме, всеки си работи, отива си, връща се, обещават, че ще дойдат на гости. И аз в началото много се сърдех, защото никой не идваше вкъщи. Обаче постепенно разбрах, че хората работят и като се върнат от работа, искат да си починат, да си видят семействата. И ми беше изключително скучно и носталгично. Но нямаше как да се прибера.
Кога започнахте работа?
Аз започнах работа два месеца след като дойдохме. А моите родители започнаха на третия или четвъртия месец. Защото имахме погрешната информация, че докато не ти пристигнат всички документи, не можеш да почнеш работа.
Кой ви даде тази информация?
Не мога точно да посоча име, но имаше такава информация от българи. И така.
Ти каква работа започна?
Аз започнах като касиерка в „Shop and save”.
Как ти се струваше тази работа?
Отвратителна. Първо там са …аз ги наричах „полската мафия” – държаха се отвратително с мене, второ трябваше да работя осем часа без дори пет минути почивка. Всички бяха лошо настроени към мен. След като съм отчела касата, на другия ден идваха и казваха – „Имаш някакви проблеми с 30-40 долара”, удържаха ми ги от чека и нонстоп беше нещо от сорта. Беше ми много трудно. Не можех да свикна с тях. До ден днешен поляците за мен са една група от хора, които си държат на техния манталитет, на техните разбирания, те са просто една съвкупност. Докато при българите го няма и ми е много жал за това нещо. Ние сме…кой на кого по-мръсно ще направи. Имаше една жена, която беше българка и съм й много благодарна, защото тя много се застъпваше за мене и много ме оправдаваше, защото аз не знаех езика и нямаше как да се обоснова, какво е станало. Но не ми харесваше. Първите няколко години просто бяха някакъв ад за мене.
Кога научи езика?
След три години. Започнах малко по-спокойно да комуникирам.
Ходеше ли някъде да учиш езика?
Ходехме на училище – майка ми, баща ми и аз. На ESL класове.
Към някой колеж?
OРТ колидж мисля че беше (Chikago ORT Technical Institute, Skokie)
В Дисплейнс?
Това е в Скоки. Там всеки някак си си намери средата. Защото хората там са от Европа и някак се почуствахме по-близки. С ръце, крака си обяснявахме някак. Там намерих много познати, с които и до ден днешен комуникирам.
Българи?
Българи, сърби, румънци. Но беше много трудно.
После си продължила да учиш?
После продължих да уча в Харпър. През 2011 взех associate degree (образователна степен над средно образование и под бакалавърска степен). След това си продължих образованието в Nord-Eastern University с икономика. И сега съм дипломирана и съм в процес на търсене на работа.
Колко изкара при поляците?
При поляците беше много малко. Четири или пет месеца изкарах. И оттам нататък, понеже много обичам деца, започнах да гледам деца. Защото с децата много по-лесно се учи английски, никой не ти се подиграва. И те са много по-чисти от големите. На мен ми беше интересно и забавно. Винаги можеш нещо да научиш, да видиш, как разсъждават. И това беше нещо, което ме накара да се чувствам добре.
А как се случва това – гледаш едни и същи деца или на различни семейства?
Всички семейства, за които съм работила са били за Лонтъм. Първото семейство, за което почнах, работих година и осем месеца, след това работих шест година и девет месеца при второто семейство.
Все американци ли бяха?
Да. В смисъл такъв, че за мене беше важно просто да се чувствам ОК, да се чувствам добре в семейството, в което работя, да се чувствам щастлива с децата, с които работя и те с мен.