„Случаят ми се решава от Държавна сигурност“
Аз подадох молбата и подписах споменатия текст през ноември 1984 г., след като Ерън ми беше изпратил с препоръчано писмо своите документи за встъпване в брак с мен, заверени от Посолството на Народна република България във Вашингтон. И зачакахме.
Ерън пристигна отново в София в началото на март 1985 година. Още не ни бяха разрешили, но аз се обаждах вече редовно по телефона на симпатичната, бих казала, служителка от Райсъвета, на която бях предала документите си през есента. Някъде през февруари тя изплю камъчето, че фактически не може да ми даде отговор, защото , нещо което аз без друго предполагах. Обеща, че ще направи всичко възможно за да ускори решението. И действително жената ми се обади по телефона една сряда в дома ми и тъй като Ерън беше в България се оженихме в петъка, на 15-ти март в присъствието на десет души. До тук – добре. Ерън имаше кратка отпуска, през която отидохме в Сандански и Мелник, след което той си замина обратно за САЩ.
Дойде ред да искам разрешение от милицията да се присъединя към него – една също интересна история. И така – в края на март отидох в централата на милицията на бул. “Георги Димитров” и преписах списъка на документите, които трябваше да подам, за да получа задграничен паспорт за заминаване при съпруга си. Те бяха много повече от необходимите за обикновено пътуване. Подготвих ги старателно и отново отидох в милицията.
Попаднах на гишето при една изрусена другарка, за която предварително знаех, че е страшилище за молителите на задгранични паспорти. Тя прегледа, каквото носех, и изведнъж се провикна ядосано: “А къде ви е документът, че сте напуснали службата си?” Обърна ми се сърцето, но нали трябваше да бъда любезна с нея, казах: “Какъв документ? Такъв няма в списъка.” “Да, няма, не го слагаме в списъка, но вие не може да си подадете останалите документите, без да имате удостоверение, че сте напуснали службата си.” Дали беше така или не беше и досега не знам. Но смееше ли тогава някой да попита служителката, от която завиеше съдбата му, дали си го измисля или не?! Аз лично не се осмелих. Само смънках: “Как така ще си напусна службата, преди да знам, дали ще имам право да замина. Ами ако се наложи мъжът ми да дойде да живее при мен в България, как ще се издържаме, ако и аз не работя?” “Това не ме интересува – отсече милиционерката. – Няма да приема документите ви без това удостоверение.” Нямах избор.
Подадох молба за напущане на службата си като заместник главен редактор и заместник директор. И отново зачаках, този път без заплата. През юни ми издадоха задграничен паспорт и в средата на юли заминах за САЩ.
